Днес докато отивах на курс в центъра на нашата мила родна София, реших, по незнайни причини, да извадя слушалките от ушите си и да се заслушам в града. И добре че го направих.
Странно никога преди не бях забелязвала, колко успокояваща и красива може да бъде столицата ни. Винаги съм си я тачила де, все пак си ми е роден дом, но никог апреди не съм мислила, че може да те успокои и да се насладиш на това спокоиствие.
Та седях си на спирката на площад Възраждане към 8:30 сутринта (неделя сутринта!) и слънцето леко се процеждаше между високите блокове и червената сграда на Син сити. Завладяна от гледката аз реших инстинктивно да махна слушалката от ухото си и се заслушах в звуците на града. Чуваха се минаващите коли, които небяха толкова много, колкото в обикновен делничен ден по това време, светофара издаваше типичните си пиукащи звуци, за да подскаже на пешеходците, че е време да се размърдат, и в същото време се усещаше наситена тишина. Въпреки шума на колите, писъка на светофара и далечното тракане на трамвай, тишината се чуваше и усещаше. Дори и да не я чуеш можеш просто да я усетиш.
В този момент ми дойде трамвая и се позатичах към него, защото беше спрял по-надолу. Докато пътувах към главна спирка Попа се замислих за тази тишина която усетих и това ме накара да се усмихна. Сигурно хората в трамвай номер 10 се запитаха какво ме прихваща, но какво ли ме притесняваше мен?
След като слязох на въпросната спирка отново усетих тишината, този път шумовете бяха повече. Освен колите и трамвая, се чуваха и спокойните стъпки на хората - небързащи за никъде, просто наслаждаващи се на утринното слънце. Застанах на светофара, чакайки да светне зелено. До мен имаше жена на около 60 години, която разхождаше кучето си - бяло-сиво, петнисто, с устачки и брада. Изглеждаше много щастливо и беше захапало една пръчка. Стопанката му не му обръщаше внимание, но на мен ми направи впечатление, колко щастливо си носеше пръчката това куче, и продължи да я носи, дори пресече с нея. Усмихнах се. Някак си това ме направи щастлива. И се зачудих къде ли ми е апарата. В талива моменти ме е яд, че не мога да снимам красотата на софийската неделна сутрин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар