А да, за напиването ..

  Предполагам, не, сигурна съм, че всеки един от вас се е напвал на мотика, лопата, кирка и т.н. поне веднъж в живота. Ама нямам предвид малко пиян, колкото да залитате. Говоря ви за онова пияно положение в което загубвате бройката колко пъти повърнахте. и все пак можете да си спомните .. повечето неща. Нека ви кажа нещо за пиенето - НИКОГА НЕ СЕ НАПИВАЙТЕ! (отново)

  Като за начало - защо по дяолите гоправите? Имам предвид да, всеки си има основателна причина. Като например да ви стане весело, просто за ташака, защото другите пият, или пък може би защото няма какво друго да правите. А най-вероятно искате да удавите мъката? Аз обикновено това правя, но повярвайте ми единственото нещо, което потъва е вечерята ви (или оследното нещо което сте яли), а понякога и косата ви.

  Да не казвам, че се излагате пред приятелтие си, че дори и някакви непознати, които имат страхотно първо впечатление от вас. Правите пълните глупости - пробвате се да запалите свещ, която пада и всички са притеснени, защото може да ги подпалите, или пък се целувате със бившите си, че може и до секс да стигнете, целувате се с някакви непознати, правите секс с тези непознати, целувате хора от вашия пол, събличате се, повръщате по пода, или по плюшените играчки на домакина, обаждате се или пишете смс-и на неподходящите хора. И, естествено, моя личен спецялтиет - депресирате се и почвате да мрънкате на всеки и да ревете като истерични. 

  След това повръщате ..

  И се излагате .. отново

  И пак повръщате 

  И отново .. и пак .. и отново ... 

 ... и отново повръщате ...

 И най-накрая заспивате хубаво гушнали тоалетната чиния.

Та моят съвет е пиите, но не се напивайте, защото така става по-зле. 

Един пиян пост

  Първо искам да ви кажа, че съм, достатъчно пияна, че да не знам какво правя. Така че ако ви е доста несвързано, разбирате причината. Какво исках да кажа и аз не знам,  но поне ще е истината ... от доста време се чувствам самотна (простете за правописните грешки). Просто не мога ... знам, че не трябва и че е ужасно, че завиждам на най-добрите си приятелки, но не мога. Наистина вече не мога. Сигурно си мисл,ите: тя това казва всеки път, но наистина не мога! Докарах се ди положение в което не виждам какво пиша, за да забравя всичко, но вместо това ми ства все по-гадно и все по-ревливо. Само тук мога да споделя истисбскитеъ си чуивства. Бол.и ме ... Боли ме, че не мога да имам всичко, което друтие имат, че съм задръстена и негодна ... Толкова пъти бях наранявана и наранявах, че не знам кое е истина и кое не. Просто искам да забравя всичко. Знам, че утре като се събудя всичко ще е по старому и никой няма да се интересува от моите ревливи истории , но просто не мога вече. Преклаено много е. Чувствам как скоро няма да мога да издържа.  






Edit: Реших, че няма да си трия поста, за да знам ДА НЕ СЕ НАПИВАМ ПОВЕЧЕ :D И правописа е запазен в оригинал :D

Колко двулични могат да бъдат хората

   Безброй много пъти съм ставал свидетелка на двулични изцепки, дори и аз съм ги праивла, няма да ви лъжа, човек съ, всеки го прави. Но този път искам да обърна внимание на едно по-специфично двуличие. Не знам дали сте вярващ или не, но ще ви говоря за двуличието към вярвата.
   Интересно е как някои хора отричат Бог. Казват, че не вярват в него и всичко е просто една измислица и т.н. Не отричам тези хора, окей не вярват, живеем в свободен свят,  щом това е техния избор, аз го приемам. Но те казват, че твърдо не вярват в Бог, тотално са го зачеркнали и наистина вярват в това.
   В следващия момент се случва нещо ужасно - скъп или уважаван човек умира, случват се поредица от злополучия или куп други лоши неща (нека не се впускам в изброяване). Тогава те загърбват здравата си идея, че Бог не съществува и приписват всичко върху него. Той е виновен, че това се случва, той е виновен, че някои хора правят погрешния избор. Интересно, а къде отиде твърдото твърдение, че той не съществува. Колко себеуважаващи се хора ще направят подобно нещо - да пристъпят собствените си морални ценности, за да обвиянт някого. Наистина разбирам, че скръбта е силно чувство, но не приемам хората, които твърдят едно, а в следващия момент са на съвсем различно мнение. Най-глупавото е, че се сипят биди по онзи несъществуващ Бог. И след време .. пак не вярваме ... Е, айде решете се, ще вярвате или няма? Не може ту едното, ту другото. Всъщност може, но това само говори лошо за вас. Уважавам хората които вярват, уважавам и тези, които не вярват, защото имат твърда страна, а не подскачат от едната на другата. Но както и да е, съжалявам, че ви изгубих времето. Ако искате споделете какво е вашето менение по въпроса. 

In my head

   Тъй. Седя си от няколко дни и си мисля за разни неща (колко очудващо, нали) и реших да ги споделя с вас. Евентуално може да чуя и вашето мнение по въпроса. 

   Като за начало случвало ли ви се е когато гледате филм или сериал (може дори и комикс или книга) да се оприличите с някого от персонажите? Е на мен ми се е случвало. Има точно три личности с които се оприличавам. На първо място Уил - от много одавна я харесвам и съм заприличала доста на нея на външен вид. Сега търся само моя Мат. След нея е Брук Дейвис от One Tree Hill. Тя е толкова симпатична (така се говори и за мен, ама знам ли), но за съжаление винаги страда, като мен. Доста време беше сама, въпреки, че приятелите и' си имаха гаджета и то стабилни, и при мен е така. Но също като нея няма да се отказвам толкова лесно! Когато видя, че нещо хубаво се случва с нея, някоя от нейните мечти се сбъдва и дори когато изглежда най-мрачно положението има някого, към когото да се обърне и нещата се подобрят, тогава знам, че и за мен има надежда и само трябва да седя кротко и да чакам, няма какво друго да направя. И не на последно място Чандлър от Приятели. Също като него пушкам шегички, понякога не много уместни (и си пат от тях), но се опитвам да забавлявам хората и себе си, също така съм и доста странна и откачена като него. В общи линий съм някакъв мелез от тези тримата ахах. Та, ако все пак има някой, който чете блога ми, имам въпрос - С кого се оприличавате, по какво и защо? 

   Също така се замислих ЗАЩО?! Защо съдбата е толкова брутална на моменти. Днес видях (отново) супер готиния нетаджия и щях да се изям отвътре, защото знам, че не мога да го имам. Първо, защото е женен, второ, защото има дете и трето, защото е поне 10 години по-голям (въпреки, че това последното не ми пречи особено). Та защо съдбата ни показва такива невероятни хора - готини, секси, мили и страхотни, които не можем да имаме? Защо? Толкова ли ни мрази? Какво сме направили? 

   Да за това основно мислех през последните дни. Е, и за проблемите около матурите, но вярвайте ми за това ще гледам да отделя време за цял пост, от любимите ви - саркастични, иронични, забавни и пълн с шеги. 

What I had, what I need and what I want ..

  Ох, липсва ми онова чувство на сигурност. Само двма човека са ме карали да се чувствам по този начин - собствената ми майка и първата ми и (за сега) единствена любов. Ще кажете "ти си на 18, какво знаеш ти за любовта", ами знам достатъчно. Знам как когато той ме прегърнеше всичко около мен спираше, всичките ми проблеми изчезваха, всички притеснения се изпаряваха, чувствах се сигурна, спокойна и обичана. Знаете, предполагам, за какво ви говоря. Знаете какво значи да сте в прегръдката на любимия и да не ви интересува нищо друго. Искам пак да го почувствам. От 4 години търся същото чувство, опитвам се да го открия в разни хора, различни, добри, лоши, но ... не е същото, чувствата не са същите. Може би за това сърцето ми е осакатено, неспособно да се отдаде напълно, неспособно отново да обича истински  и затворено за чуждата любов. Тъжно е, че приятелите ми казват, че ще се оправя, не защото не им вярвам, а защото не знаят как истински се чувствам, как истински боли и как нощем се будя търсеща нечии ръце, нечия прегръдка. Ако знаете какво е чувството - ще ме разберете, ако не сте го изпитвали - ще ме ъдите, а ако не сте сам - няма да се занимавате. Просто исках отново да излея желанията си, липсите си, себе си. Аз съм спомен на един обичан човек, привидение, търсещо своя елексир с надежда и желание. 

   Яд ме е само за едно - човекът за когото говоря, никога няма да разбере как се чувствам и какво изпитвах към него, защото за него всичко беше едно увлечение, а за мен - всичко.

Последният учебен ден ...

  МАМКА МУ! Не искам да завършвам. Всичките години в които не обичах да ходя на училище, защото ни карат да учим и да внимаваме ... Не съм готова да го загубя. Прекалено много го обичам сега ..

   Днес като последния официялен учебен ден се почувствах ужасно. При мисълта, че повече никога няма да имам час при Каракашян .. или при които и да било, повече никога няма да имам отсъствие в дневника, забележка в бележника, онова нетърпение преди ваканция, няма да планирам в кое междучассие ще ходя да ям,  или пък миговете в тоалетната, която се посещаваше задължително всяко междучасие. Всичко това вече го няма. 

   Никога до сега не съм го оценявала толкова високо ... Не съм готова мамка му .. Прекарала съм в това училище почти толкова време, колкото и вкъщи ... Не мога просто така да махна с ръка и да продължа нататък. Не намирам точните думи, с които да опиша, колко празна се чувствам отвътре, точно в този момент. За това предпочитам да не пиша повече. Просто ... тези, които още учите .. моля ви, оценявайте какво имате, защото съвсем скоро ще го загубите за винаги и .. чувството няма да ви хареса ..