Защо винаги вярвам в хората? Защо винаги вярвам, че този път ще е нещо различно? Защо продължавам да вярвам, че може би поне веднъж ще съм от момичетата, които получават момчето? Защо продължавам да се залъгвам, че някога и на мен ще ми се случи нещо красиво? Ясно е, че за мен е само помията .. може би и част от лайната.
Не ме разбирайте погрешно, наистина се опитвам да мисля позитивно. Не съм се затворила в себе си, отхвърляйки всеки един човек, само защото когато последно разкрих сърцето си пред някой гледката стана грозна. Напротив, опитвам се да гледам позитивно на нещата вярвайки, че нещо хубаво ще ми се случи и на мен. И винаги когато тази надежда се появи се случва нещо, което я хваща здраво за корена и я изкоренява толкова брутално, че единственото останало е грозен кратер. След което всичко се повтаря - на празното място засаждам нова и .. вече знаете какво следва.
Грозно е от страна на живота да се шегува така жестоко с мен. Какво не заслужавам ли и аз малко любов? Да не би да съм машина или нещо подобно, нещо което не изпитва чувства и не му е нужна любов? Не съм психопат ... имам душа ... какъв е проблема.
Може би трябва да спра да вярвам в хората и да имам каквито и да било очаквания, защото единственото което получавам са разочарования. Всеки ден си повтарям, че може би днес ще срещна някой или някой, на който съм хвърлила око, ще се поинтересува от мен. Какво по дяволите си мисля?!?! На моменти просто забравям, че за мен е отредена помията ... и част от лайната...
