ПАЛАЧИНКИ

   Не, всъщност не ям палачинки, просто реших, че нещо хубаво в блога няма да навреди. Ето ви и песничка да върви с палачинките.

    От известно време се опитвам да пиша по-малко ... е, при липса на по-добро обяснение, депресарски постове. Мисля, че това беше голяма грешка. В опита си  да не досаждам на 'читателите' (макар и да се знаем), стигнах до момент в който се закопах сама. Идеята ми е, че писането ме отпуска и когато имам проблеми ми помага да се отърся пона малко от тях, достатъчно, че да не затъвам повече в самосъжаление и други неприятни неща, наречени от мен с общото име 'лайна'. Да, обаче от както спрях да се изразявам под писмена форма тук, започнах и да се давя в тези лайна. В момента нещата са доста зле, добре че иманяколко лъча светлина, които да ме държат.

    Нали знаете как в повечето случаи като сте депресирани (това се отнася по-скоро за момичетата, момчетата не се изразявате по този начин) стигате до рев? И всъщност помага, олеква ви, изкарали сте част от нещата и ви е малко по-добре. Аз често го използвах този емтод, но от известно време нещата стигнаха състоянието в което съм неспособна да пусна дори една сълзичка, дори и на сърцераздирателен филм. От една страна е добре, защото се бях изнервила на себе си и на емоционалноста си, бях прекалено лигава, отвращавах се. От друга страна обаче, сега няма как да ми олеква и .. нещата се понасъбират по-бързо от обикновено и просто си седят вкъщи. Имам чувството, че ако продължавам така скоро всичко това ще добие плътна видима черна форма. Ще си се разхождам с наметало като на Снейп. 

   След доста уводни думи като цяло, проблема ми е, че съм all fucked up. Наистина не мога да живея със себе си и със своята несигурност. Някак си имам чувството, че съм станала прекалено затворена, изплашена и несигурна. Не смея да се разкрия напълно, не смея да се впусна в каквото и да било, защото ме е страх, че само ще прецакам нещо и не мисля, че заслужавам да бъда щастлива. Смятайте, че за последните думи ще изям доста бой от най-добрата си приятелка (обичам те за което, прекрасна). Може би съм се превърнала в този човек, защото никога не ми е показвано друго. По дяволите като се обърна хората на моите години вече почнаха да се женят и да създават семейства (не, че съм се юрнала за такова нещо на тая възраст, просто го давам за сравнителна точка със себе си - сама и еднорог), а аз даже не знам къде се намирам в собствения си живот. 

    Имаше един много приятен и честен Анон (anonymous) в Тъмблър, който ми каза, че цялата тази несигурност само отблъсква хората. Истината е, че искам да спра да бъда този човек, но защо е толкова трудно да се промени човек? Понякога наистина си мечтая да нямах този болен мозък, който ме кара да мисля постоянно за  подобни неща, но уви, не съм случила.

Ешелон

   Писала съм доста за Three Days Grace и реших този път да драсна няколко реда относно другата ми голяма любов - 30 Seconds to Mars. Повечето хора, които не са запознати с групата са доста негативно настроени, особено момчетата и особено към Джаред. Аз си го обяснявам като някаква завист, защото lets face it - Джаред е перфектен. Но те не осъзнават колко много значи групата за Ешелона, а именно техните фенове. Джаред, Шанън и Томо не са просто музиканти с фенбаза, те считат своите фенове за свое семейство и ги третират като такова. Рядко се вижда такава любов към феновете и толкова усилия за тях. Джаред стигна до болница в Рим, защото се претовари - беше болен и въпреки това излезна. След това не спря, не пропусна нито едно шоу. 

    Възхищавам се на желанието им да задоволят всяка прищявка на феновете, да ги направят щастливи и доволни. И начина по които говорят за тях, те наистина са горди от тях. Щастлива съм да съм част от това огромно семейство. 

    А сега за тези, които не са фенове, просто ще ви привлека с песнички. Come to the AWESOME side, we have cookies. Сериозно, просто изслушайте и изгледайте клиповете, ако не за друго, направете го за мен, заслужават си.