От известно време се опитвам да пиша по-малко ... е, при липса на по-добро обяснение, депресарски постове. Мисля, че това беше голяма грешка. В опита си  да не досаждам на 'читателите' (макар и да се знаем), стигнах до момент в който се закопах сама. Идеята ми е, че писането ме отпуска и когато имам проблеми ми помага да се отърся пона малко от тях, достатъчно, че да не затъвам повече в самосъжаление и други неприятни неща, наречени от мен с общото име 'лайна'. Да, обаче от както спрях да се изразявам под писмена форма тук, започнах и да се давя в тези лайна. В момента нещата са доста зле, добре че иманяколко лъча светлина, които да ме държат.

    Нали знаете как в повечето случаи като сте депресирани (това се отнася по-скоро за момичетата, момчетата не се изразявате по този начин) стигате до рев? И всъщност помага, олеква ви, изкарали сте част от нещата и ви е малко по-добре. Аз често го използвах този емтод, но от известно време нещата стигнаха състоянието в което съм неспособна да пусна дори една сълзичка, дори и на сърцераздирателен филм. От една страна е добре, защото се бях изнервила на себе си и на емоционалноста си, бях прекалено лигава, отвращавах се. От друга страна обаче, сега няма как да ми олеква и .. нещата се понасъбират по-бързо от обикновено и просто си седят вкъщи. Имам чувството, че ако продължавам така скоро всичко това ще добие плътна видима черна форма. Ще си се разхождам с наметало като на Снейп. 

   След доста уводни думи като цяло, проблема ми е, че съм all fucked up. Наистина не мога да живея със себе си и със своята несигурност. Някак си имам чувството, че съм станала прекалено затворена, изплашена и несигурна. Не смея да се разкрия напълно, не смея да се впусна в каквото и да било, защото ме е страх, че само ще прецакам нещо и не мисля, че заслужавам да бъда щастлива. Смятайте, че за последните думи ще изям доста бой от най-добрата си приятелка (обичам те за което, прекрасна). Може би съм се превърнала в този човек, защото никога не ми е показвано друго. По дяволите като се обърна хората на моите години вече почнаха да се женят и да създават семейства (не, че съм се юрнала за такова нещо на тая възраст, просто го давам за сравнителна точка със себе си - сама и еднорог), а аз даже не знам къде се намирам в собствения си живот. 

    Имаше един много приятен и честен Анон (anonymous) в Тъмблър, който ми каза, че цялата тази несигурност само отблъсква хората. Истината е, че искам да спра да бъда този човек, но защо е толкова трудно да се промени човек? Понякога наистина си мечтая да нямах този болен мозък, който ме кара да мисля постоянно за  подобни неща, но уви, не съм случила.