FTW = Fuck The World

  Интересно е как в един определен момент от живота си разбираш, че си сам. Нямам предвид от заобикалящия те свят. Да, разбира се, винаги ще има хора около теб, приятели, родители, някакви слуайни хора, но ... да се чувстваш сам. 

   За мен настъпи този момент .. или поне един от многото, защото предполагам в бъдещето ме очакват още хиляди такива. Чувствам се наистина сама. Знам, че и преди съм казвала, че се чувствам сама, че няма на кой да се опра, но винаги е имало един или двама човека, които да ми набият един шамар (фигуративно казано) и да ме върнат в правия път. 

  Този път обаче е различно ...

  Този път наистина съм сама. Приятелите ми са до мен, но в действителност са толкова далеч. Имам чувството, че това приятелство се държеше единствено на училището. И сега, когато завършваме ... е, сега ще се покаже колко "истинско" е това приятелство. Но не това имах предвид, като отворих темата. Идеята е за онази странна празнота, самота и тъмнина, която чувствам. Странното е, че не ме е страх от нея. Може би, защото толкова пъти съм се чувствала саа, наиситна н е чак толкова сама, но ... съм свикнала със самотата. Дали ще е повече или по-макло, разликата не е фатална. 

   Пък и скоро ще отворя нова глава от живота си. Няма да ми се налага да живея със злобата и двуличието в този .. нека се разширим до клас. 

   Знам, че сигурно пак ще бъда нахокана за това, че споделям с някакви непознати пролемите си, че си мисля такива неща и т.н. Но ... писна ми да се страхувам, какво може да последва от това. Каквото и да е, готова съм. Нямам какво да губя, което вече не съм изгубила или не съм почувствала загубено одавна. 

   Така че, майната му на света, аз ще съм си сама и не ме интересува кой ще ми излезне насреща! 

Untitled

 Е, хора, изложих се супер много на предваритения в УНСС. Повече от пшървоначалните ми очаквания .... Кофти е, когато знаеш, че бъдещето ти се изплъзва между пръстите ...
  Не стига, че сама се изяждам и съм разочарована от себе си, защото знам, че мога повече. Усещам как ако не ме приемат съм за никъде, това ми е бъдещето, без него ще остана една празна обвивка, и най-вероятно ще продавам обувки на женския пазар. С две деца на 21 от местния мангал ... Защото в крайна сметка, ако продължавам така, това ще получа, понеже не ме бива в нищо. Единственото нещо, в което съм добра е да се оплаквам на хората ... по блогове .. хах .. и то даже не много успешно, предвид коментарите. 
  Та като изключим факта, че от вчера не съм спряла да рева и вътрешно да се спуквам от бой и самосъжаление, родителите ми не ми помагат. Нали трябваше те да те подкрепят, зщаото са семейство?!?! Какво стана с това? Къде са те когато имам нужбда от подкрепа? Единия въобще не знае на какъв изпит съм се явявала и е толкова безразличен към нещата .. А другия... е, другия. Естествено, че другия ще ми натяква колко съм глупава, как не ставало така, как трябало да решавам задачи 24/7, защото било атематика, а не литература. И когато се обърнах към нея за подкрепа, получих това ... ебаси, предпочитам да не получавам нищо ... Като че ли не си го знам, мамка му, защо трябва да ми го натяква, вместо да седне и да ми го каже нормално, без да ми вика ... БОЖЕ! 
  Мисля, че докато дойде време за редовния изпит, аз вече ще съм се побъркала тотално и ще съм получила няколко кризи .. Прекалено слаба ми е психиката (и го знам) и съм прекалено емоционална, за такова напрежение и .. липса на подкрепа. 
  Добре, че приятелите ми са до мен. Въпреки, че не могат да направят кой знае какво, поне са до мен и ме подкрепят ... вярват в мен (за разлика от собствената ми майка) и това означава достатъчно за мен, за да знам, че без тях нямаше да преживея. Обичам ги за това, че не ме оставят да рухна. За съжеление някой от тези дни, дори те няма да са способни да ме задържат на крака...