Не знам какво ми става напоследък, но съм станала по-непукистка от всякога. А също и по-търпелива и разумна. От една страна се радвам, защото преди правех доста необмислени изказвания, които ми навличаха проблеми - типичните тийнейджърски драми между приятели, например. Обаче напоследък съм се научила да си премълчавам това, което в действителност мисля, нещата, които ми минават през главата и това води до положителни ефекти, демек няма караници. Може би цялата тази промяна се дължи на факта, че не искам да се занимавам вече с такива неща, наситила съм им се през последните години и когато надуша нещо подобно гледам да го избегна. Не защото не ми пука за хората, просто са прекалено чупливи, за да им кажеш истината и е по-удачно за всеобщо добро да скриеш истината.
От друга страна обаче, това е знак, че остарявам. А аз не искам. Искам да съм си онова момиче на 10, което тичаше по улиците, караше колело на места, на които и беше забранено и се пързаляше по сеното в дъждовни дни. Липсва ми онова момиче, което играеше на криеница в квартала, тичаше наоколо с ожулени колене и синки на всякъде, но не и' пукаше нито за това, нито за чувствата на другите, нито за последиците.
Как се обърнаха нещата само за 10 години .. от онова безгрижно личице с искрена усмивка, остана само чувството за хумор, което се изгради като стена около него, за да го предпазва от болката на живота и омразата на хората. От мечтите, фантазиите и магията остана само спомен и желанието всичко това все още да бъде истинско. Въображението леко по леко си отива. Надеждата, че всичко ще се нареди накрая, също се изпарява бавно .. След още 10 години всичко това ще си е заминало напълно, дори и спомените ще избледнеят. На преден план ще бъдат проблемите, а спомените и онова реално и вълшебно детство ще бъде затворено зад някоя далечна врата, препречена от няколко здрави прегради.
