Седях сама в парка, замислена за мъката, загледана в белия, непокътнат сняг. Докато шарех с поглед по бялата покривка, нещо привлече погледа ми. Беше нежно и красиво - истинската чистота. Клюмнало с глава, обгърнато от студа, до сущ като човек изпълнен с болка, до сущ като живо. Приближих се и леко го докоснах, а шапчицата му от снг, която го беше покрила, падна. Беше толкова изящно, белите му листенца, замръзнали от студа, отразяваха малкото слънчеви лъчи, които играеха по снега, а зеленото придаваше живот на цветето. Понечих да го откъсна, но нещо ме спря. Почувствах се, като че ли ми предстоеше да отнема живот, да убия нещо истинско. Замислих се, колко много приличам на това кокиче – самотно, обгърнато от студ, красиво, но неоценено. Чувствах го като част от себе си, чувствах топлината, която то излъчваше, чувствах живота.
Докато седях и се наслаждавах на цветето не усетих кога група младежи дойдоха. Едно момче от групата откъсна цветето, уби го, цялата красота изчезна. Подари го на приятелката си, която от своя страна го захвърли отново в снега. Отидоха си смеейки се. Потресена, аз погледнах „трупа”, лежащ студен и безчувствен. Светлината вече не си играеше с него, топлината която усещах изчезна. Цялата красота беше изчезнала, а на нейно място беше останала обвивката, потънала в студа. Запитах се, дали и с мен ще се случи същото, една и съща съдба ли споделяхме?
От тогава всяка зима в двора ми цъфтят кокичета, но нито едно от тях не ме кара да чувствам по същия начин. Единствената и неповторима красота беше изчезнала завинаги.
Няма коментари:
Публикуване на коментар