Свобода?

Обзета от патриотично настроение, се замислих върху днешните деца – бъдещето. Спецялно за България и колко знаят младите за нея. Никакъв интерес към хилядолетната ни история, всичко бива загърбвано като стой, та гледай. Истината е такава, вече почти никой не зачита битките, жертвите, творчеството и красотата – всичко се приема за даденост. Да, сигурно ви говоря неща, от които не се интересувате, но просто за минутка влезте и преживейте „Опъленците на Шипка”, нещо във вас не трепва ли, не се ли чувствате живи и горди? Аз се чувствам точно така. Защото знам, че сума народ е загинал за отечеството, за свобода му. ”Дружините наши, оплискани с кърви пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред”, „в едно се бият живи и умрели” заради родината, заради едничка България. А какво правят децата днес? Масово игнорират всички тези жертви и велики дела, заедно със национални герои като Левски, Ботев, Вазов, Райна Княгиня и още куп други, именни и безименни. Може би не се обръща внимание, защото сме свободни, но ако бяхме поробени както тогава? Ако ни избиваха като кучета и ни третираха като овце? Тогава щяхме ли да зачетем красотата, свободата, бунтовниците и хайдутите? Естествено. Защото това щеше да е единствения лъч светлина. Но когато всичко е поднесено на тепсия и си затворен в кръга на сивото ежедневие някак си забравяш за истинските неща, за историята и смъртта. Не искам да става така, защото България не заслужава такова отношение, героите не заслужават такова отношение към паметта им. И все пак учителите са тези, който се опитват да запазят духа в сърцата на младите, че дори и на по-възрастните. Водят ги на екскуризии, само че не всички отиват да видят славни места, а за да са далеч от вкъщи, да се напият и да се забавляват. Жалка гледка, ето за това ще ни представят като долнопробен кенеф, защото пускаме всичката история надолу по канала. Заслужава ли България това? Да е кенеф? След всичко, което се е случило по тези земи. Така че, моля ви, оценете поне малко историята и красотата на родината ни. И ви поздравявам с една песен: „Къде си вярна, ти, любов народна?”.

"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"

Чиста красота

Седях сама в парка, замислена за мъката, загледана в белия, непокътнат сняг. Докато шарех с поглед по бялата покривка, нещо привлече погледа ми. Беше нежно и красиво - истинската чистота. Клюмнало с глава, обгърнато от студа, до сущ като човек изпълнен с болка, до сущ като живо. Приближих се и леко го докоснах, а шапчицата му от снг, която го беше покрила, падна. Беше толкова изящно, белите му листенца, замръзнали от студа, отразяваха малкото слънчеви лъчи, които играеха по снега, а зеленото придаваше живот на цветето. Понечих да го откъсна, но нещо ме спря. Почувствах се, като че ли ми предстоеше да отнема живот, да убия нещо истинско. Замислих се, колко много приличам на това кокиче – самотно, обгърнато от студ, красиво, но неоценено. Чувствах го като част от себе си, чувствах топлината, която то излъчваше, чувствах живота.

Докато седях и се наслаждавах на цветето не усетих кога група младежи дойдоха. Едно момче от групата откъсна цветето, уби го, цялата красота изчезна. Подари го на приятелката си, която от своя страна го захвърли отново в снега. Отидоха си смеейки се. Потресена, аз погледнах „трупа”, лежащ студен и безчувствен. Светлината вече не си играеше с него, топлината която усещах изчезна. Цялата красота беше изчезнала, а на нейно място беше останала обвивката, потънала в студа. Запитах се, дали и с мен ще се случи същото, една и съща съдба ли споделяхме?

От тогава всяка зима в двора ми цъфтят кокичета, но нито едно от тях не ме кара да чувствам по същия начин. Единствената и неповторима красота беше изчезнала завинаги.